Начало Раздели История Студентската взаимопомощ между двете световни войни

Студентската взаимопомощ между двете световни войни

ПечатЕ-поща

Настоящата статия "Студентската взаимопомощ между двете световни войни" е представена от автора й за първи път на 12 ноември 2012 година на конференцията по откриването на Студентски исторически център - Студентски град, София.

 

Опит за въведение в темата

    България излиза от Първата световна война разорена, обезкървена, териториално разпарчетосана, раздиряна от изострени до крайност социални противоречия и, което е може би най-лошото – духовно съкрушена. Всичко това се обобщава от повечето историци с определението „Втора национална катастрофа“. През тежките във всяко едно отношение години на междувоенния период едно от малкото хубави неща, които се развиват, е рязкото нарастване от страна на младите хора на интереса към висшето образование. Те и техните родители инстинктивно търсят и намират в придобиването на специализирани научни знания път, изход за излизане, за спасение от кризата, от бедността, от мизерията – материална и духовна. В резултат, се получава огромен наплив на млади хора към висшите училища – само в годините 1918-1920 броят на студентите в Софийския университет нараства 5 пъти и надхвърлят числото 7000 [1] . Мнозинството от тях произхождат от бедни семейства и това обуславя животът им в столицата да протича при крайно лоши условия. Студентството среща сериозни парични затруднения. Вследствие на тях сред висшистите царува истински глад – значителна част яде само веднъж на ден, а друга част – дори през ден; не достигат средства за облекло, учебници и помагала; не спират да се увеличават семестриалните и лабораторни такси; дори чисто учебният план е затруднен от удължаването на курса на следването, въвеждане на „сложна и непоносима” изпитна система и неплатен стаж; крайният недостиг на средства заставя студентите паралелно с ученето да работят тежък физически труд; съвсем не са гарантирани и завършилите студенти, които ги очаква безработица . [2]


Много и покъртителни са свидетелствата за мизерните условия на живот, с които са се сблъсквали студентите през тези години.


В спомените на Петко Русев се разказва за студентските квартири:


„С Ленко живеехме заедно в една квартира на улица „Чумерна“. Много често нямахме въглища. Изпратените пари се даваха за книги. Тогава в стаята беше ужасно студено. Прозорците се покриваха от долу до горе с мраз. Навън нищо не се виждаше. Мастилото замръзваше, а чорапите ни се покриваха със скреж. Спяхме с вълнени фанели и се затрупвахме с дрехи. Така и четяхме – само главите и ръцете навън, за да държат книгите.“ [3]


В друга студентска квартира борбата със студа се води по следния начин:


„През зимата, поради липса на достатъчно въглища, беше строго забранено да се отварят прозорците, за да не изстива стаята. Вечната немотия беше накарала Адалберт да измисли един крайно икономичен способ за отопляване. Той напълваше печката догоре с въглища и старателно запушваше всички отвори за влизане на въздух. Печката не гореше, а бавно тлееше и по този начин с едно напълване поддържаше равномерна и постоянна топлина за цяла седмица. Имаше това неудобство само, че в стаята винаги миришеше на недогорели въглища. Постоянните обитатели бяха свикнали с тази миризма, но другарите им, които идваха при тях, щом прекрачваха прага на квартирата, започваха да душат въздуха и искаха да се отворят прозорците. Вътрешният правилник на общежитието обаче забраняваше това“ [4]


Както вече беше споменато по-горе, гладът също е постоянен спътник на студентите. В спомените си писателят Иван Аржентински споделя следното:


„Имах голямо желание да следвам, с голяма мъка бях успял да прекрача прага на университета през втория семестър на учебната 1936-37 година, но нямаше кой да ме издържа, затова страдах от хронически глад. Не един път са минавали два-три-четири дни, без да сложа залък в устата си. Някой път понасях по-лесно изпитанието, друг път страдах като болен.“ [5]


Грижата за препитанието понякога е толкова сериозна, че влияе дори на избора на специалност за следване. В спомените на един преподавател по философия се разказва как се е стигнало до решението му да изучава точно тази наука:


„По обяд, когато започна работата в ресторанта, дойдоха другите студенти-келнери. Един от тях – Христо Келчев от Казанлък, като разбрал, че в кухнята има нов студент, от гишето ме запита какво съм записал, защото той още не е направил това. Казах му, че и аз не съм се записал и се уговорихме след работа да обсъдим въпроса.
При разговора ни аз му казах, че имам голямо желание да следвам за инженер, но разбрах, че в София няма такъв институт и затова мисля да запиша математика, която обичам, или агрономство. А той ми обясни, че при тези специалности има доста много упражнения и ако не мога да ги посещавам редовно, няма да ми заверят семестрите. А келнерството и другата работа, която мисля да търся и работя, ще ми пречат да бъда редовен на упражненията. Затова при тези мои условия на следване мога да запиша само право, педагогика и философия, при които почти няма упражнения и от лекциите може и да отсъствам...“ [6]


В същите спомени става ясно, че работата му като келнер е била срещу правото на едно ядене след работа. Не можейки да си намери квартира в София, В.Карачивиев е принуден и да спи в ресторанта:


„Вечер след работа вдигах белите покривки от три маси, събирах масите една до друга и лягах върху тях, като се мушках във вълнения губер, който съших като чувал. Така почнах да нощувам в ресторанта нелегално, колкото и да е неудобно и по време, и по начин на спане...“ [7]


Тежкият живот на студентите в София през тези години е отразен и в студентското творчество. Стихотворението на Ангел Тодоров „Студентско писмо“ [8] , написано през 1927 г.,  е един от многото примери в това отношение:


Мамо, тежката книга додея, не пиши, не пиши ми така –
че съм щял да забравя и Дебър, и напевната синя река,
че и тебе съм щял да забравя в пъстроцветния столичен град,
гдето жегата мерим на градуси, а животът е шумна игра.

Аз живея далече от центъра, но на лекции ходя пешком,
на небето сините ленти се развяват над моя клет дом.
Сутрин виждам тревожни момичета, впили поглед в отлитащ трамвай,
И дървари, и просяци виждам, а далече – сребрист шадраван.

Тротоарите тръпнат под грохота на огромен заробен народ,
който сякаш е тръгнал на поход към страна на безкрайно добро
и очите на всичките хора отразяват скръбта на света,
отразяват тревога и воля, и закърмена в пламък мечта.

Мамо, мътната мъка затуля всички къщи със шъпи от дим,
сякаш пак съм в нашата улица, гдето стръвната бедност дими,
гдето димни комини издигат над безбродния Дебър ръце
да разкъсат най-после веригата на стъменото нощно небе.


Ти отвсякъде слушаш, че София е безкраен велик карнавал
и навярно отпущаш в тревога побеляла в неволя глава.
Но повярвай, че бедния Дебър оживява и растне пред мен:
Аз съм все така, майко, безхлебен, все така чакам радостен ден.


В борбата за своето оцеляване и успешно следване в университета, голяма част от студентите стигат до идеята, че могат да преодолеят трудностите по пътя на взаимопомощта и на обединяването им в академически дружества. Каква дейност развива едно академическо дружество? Академическите дружества имат за цел преди всичко чрез активна взаимопомощ и добра организираност да осигурят по-сносни условия на живот и учене. Значението на тези дружества за огромното мнозинство студенти, произлизащи от бедни трудови семейства (това е и една от най-важните особености на българското студентство от това време – че за разлика от повечето страни, където висшето образование е монопол на младежите със заможни родители, у нас преобладават учащите се от бедни трудови семейства), е огромно. В статията „Първата крачка” [9]  (в.Студентска трибуна) е публикувана статистика, според която 48% от студентите не се хранят редовно, което за половината от тях значи по един път на ден. Също така, 77% от студентите нямат никакви учебници по специалността, която следват. Академическите дружества като форма на студентска взаимопомощ и самоорганизация, идват да разрешат именно тези основни проблеми, от една страна – създавайки със собствени сили и средства студентски столове към съответния факултет, а от друга – организирайки студентска библиотека, която закупува необходимите учебници и размножава лекционните курсове на преподавателите. Финансирането на дружествата идва по линията на членски внос, на организиране на лотарии и на благотворителни вечеринки.


В спомените на Никола Каракоев се разказва как голяма група студенти инициират създаването на студентски стол в началото на 30-те години, обединявайки се в потребителска кооперация „Менза Академика“. Столът на няколко пъти сменя адреса си. Първо е на ул. „Сан Стефано“. След това на ул. „Цар Шишман“, на ул. „Иван Вазов“, за да се спре окончателно на ул. „Аксаков“. През годините броят на столуващите студенти е средно 600-700, за да достигне през 1939 и 1940 г. 1200 души. Столът, създаден със собствените сили на студентите, не само че осигурява евтина и питателна храна, но и подпомага голям брой бедни студенти, които работят като сервитьори и помощници в кухнята. За около стотина крайно бедни студенти е осигурена и безплатна храна. [10]


Силата на академическите дружества се откроява особено ярко при организирането на т.нар. „Помощна акция” за пострадалите от земетресението в Южна България през 1928 г. студенти. Тогава се събират повече от 60 хил.лв., които се разпределят за храна за пострадалите студенти, за квартира и др. [11] В акцията участват всички академически дружества от Държавния университет, както и академическите дружества от Художествената академия, от Чехословакия, Германия, Белгия, Австрия и Франция.


Трябва да се обърне внимание и на дейността, която развиват академическите дружества зад граница. Пример в това отношение е Българското независимо студентско дружество в Прага, Чехословакия – „Васил Левски”. То помества следното кратко съобщение, разкриващо широкия аспект на взаимоспомагателна дейност в полза на дошлите от България студенти [12]:


„Българското независимо студентско дружество в Прага, „Левски”, счита за свой дълг да уведоми идещите за следване нови студенти тук, че канцеларията му се намира на ул. „Соколска”21, където всеки ден от 9-12 часа пред обед всеки нов студент може да получи всички информации за учебните заведения, превод и заверка на дипломите и други документи, спомагане и записване във всички училища, намиране и настаняване в удобни и евтини квартири, купуване книги и пособия, и въобще улеснения във всички студентски нужди.
Освен това, от самото начало е създаден курс за бързото ориентиране в езика и Дружествен стол за здрава и евтина храна”.

 


***
Настоящата статия може да се смята само за един опит за въведение в темата за студентската взаимопомощ между двете световни войни. Тепърва са необходими да се правят задълбочени изследвания, включващи обработка на изворов материал, неговото систематизиране и обобщение.

Борис Боев

[1] Цвета Тодорова. Българската студентска младеж в демократичните и антифашистките борби 1918-1944. София, 1988, с.10.

[2] Добрин Мичев и Стойко Колев. Борбите на народното студентство начело с БОНСС, 1930-1944г. София, 1960, с.8.

[3] БОНСС. Спомени на дейци на Българския общ народен студентски съюз. София, 1958, с.165.

[4] Христо Маринов. Малчика. София, 1958, с.50-51.

[5] БОНСС. Спомени на дейци на Българския общ народен студентски съюз. София, 1958, с.139.

[6] Велико Карачивиев. Условията, които ме направиха марксист-ленинист. София, 2009, с.52.

[7] Пак там, с.57-58.

[8] В.Студентска трибуна, бр.4 от 12 май 1927, с.5.

[9] В.Студентска трибуна, бр.8 от 15 декември 1928, с.1.

[10]  БОНСС. Документи и материали. София, 1971, с.107.

[11]В.Студентска трибуна, бр.10 от 27 декември 1928, с.5.

[12]  Пак там, бр.1 от 19 октомври 1928, с.3.