Начало Раздели Изкуство Дългият път към дома

Дългият път към дома

ПечатЕ-поща

Оглеждам се във всички посоки. Слънцето вече почти се е скрило. Казвам си: “Не трябва да ме е страх, не съм чак толкова важен, за да бъда нападнат, не съм мургав, нито ходя с тесни дънки. А защо ме е страх тогава?”

Скинари, фашисти, неонацисти, (наричащи себе си поради благозвучие националисти) надрусани, въоръжени и най-лошото – без никакъв страх, че ще бъдат наказани след поредното си кърваво нападение. Да, наистина е така! Ще бият, мачкат и убиват. Ще ходят с гордо вдигнати глави след поредното излизане от ареста. Станали герои в своята среда ще пият уиски и ще смъркат амфетамини, набирайки смелост за следваща “акция”. Дано не е някоя майка с дете или жена със съмнителен тен на лицето. 

Оглеждам се във всички посоки. Стана много тъмно. Казвам си “Не ме е страх, но краката ми треперят, нали и аз бях на протеста и мен снимаха. Защо отидох на проклетия протест? Трябваше да си стоя вкъщи, както на предишния. Колкото по-малко излизаш, толкова по-добре. Компютърчето, телевизията, музичка може да послушам. Смятах, че човек трябва понякога да мисли и за другите, а не само за себе си. За това отидох. 

Прибрах се! Добре съм! Тук все пак съм защитен (донякъде)! Мисля да не излизам известно време! А как да живея така?

Христо Василев