Начало Раздели Младежта и образованието Относно създаването на работеща алтернатива на неолиберализма в образованието

Относно създаването на работеща алтернатива на неолиберализма в образованието

ПечатЕ-поща
Доцент д-р Нако Стефанов

           

В съвременните условия  ставаме свидетели как „неолибералната вълна” залива  нови обществени пространства – сферата на образованието, особено висшето образование. Още тук ще подчертаем, че в обществото съществуват определени „сакрални пространства”. При тях чисто „пазарният подход”, т.е. търсенето да определя предлагането, при което целта е постигане на печалба тук и сега, не е и не може да бъде доминираща установка. В тези сакрални пространства несъмнено влизат образованието, науката, особено в нейната фундаментална част, както и редица други. Именно в сферата на тези сакрални пространства по обективни причини се изисква като минимум социален или даже да го кажем „солидаристки подход”. Липсата на такъв означава, че в дадената област, независимо от това, какво се заявява като цел, на практика се постига контра-прогрес. 

За параметрите на неолибералната реформа

 

            Когато говорим за неолиберализма в образованието, нека като начална  стъпка да се опитаме да очертаем ключовите параметри на неолибералната реформа, чието неотдавнашно ярко и демонстративно „издание” бе предложената от министър Д.Вълчев стратегия за развитие на висшето образование.

Безспорно това не е лесна задача. Като правило неолибералните реформатори никога не са разкривали истинските си цели. Реформите са „обличани” в една или друга „дреха”, която да ги направи обществено приемливи. Формулировките, в които те са представяни пред обществото нерядко са доста неопределени. Масова практика е да се формира „двоен стандарт”.

Несъмнено общественото представяне на неолибералната образователна реформа няма за задача да представи самата реформа. По-скоро целта е да я скрие от обществото. Актът на представянето е само начин да се демонстрира „диалог”. Поради това и неяснотата на редица от предложените формулировки. Тъй като целта не е да се разкрие същността на реформата, а да се демонстрира, че ние водим диалог с обществото. По този начин се формира ситуацията, че ето има съгласие за диалог. А после това съгласие за диалог от страна на заинтересуваните среди, което несъмнено не може да бъде  отказано, може „хитричко” да се представя като обществена подкрепа на реформите.

Именно затова трябва, въпреки неяснотите и неопределеността, да очертаем онези базови параметри, чрез които да се докоснем до истинските цели на неолиберализма в образованието. Първото, което може да се отбележи това е опитът за контрол над университетското пространството. Да този опит е все още мъгляв, като че ли му липсва решителност. Но това е само началото. Подобно на акулата, която преди да нападне жертвата прави няколко проверяващи захапвания, така и в този случай само се „пробва на зъб” жертвата.

Самият опит за контрол е конструиран като тандемна бойна глава на противотанкова ракета. Последната е известно, че съдържа два заряда. Като се удари в бронята се задейства първият. Ако не успее да я пробие, тогава в действие влиза вторият. По същия начин и в предложението за реформа. От една страна се говори за пряк политически контрол чрез назначаване на ректорите от министъра или министър-председателя. Нещо, което е известно, че ще срещне отпор. И ето тук идва „вторият заряд”. Създаване на настоятелства от бизнесмени, чрез което настоятелство на практика ще се формира истинския контрол. Ако бронята на съпротивата спре първият заряд, т.е. първото предложение, то вторият определено ще пробие. Най-малкото защото нали трябва да се води диалог. Ето ние, „реформаторите” отстъпваме от първото предложение. Вие отстъпете по второто. Добре замислено!                                          

Вторият ключов момент в системата на неолибералната реформа е несъмнено желанието за редукционизъм във висшето образование. Същността на този редукционизъм е  в предложението за съкращаването на срока за обучението на „бакалаври” на три години. За три години навярно ще могат да се дадат базови знания. Т.е. да се изработят определени рефлекси. Например да се натрупа опит в решаването на тестове. Но не и да се изработи компетентност – знания и навици. Казано по друг начин университетите ще започнат да бълват незавършени, „недоизпечени” специалисти. Подобна професионална незавършеност безспорно означава и социална несомостоятелност.

Може би именно това е една от целите на реформата – формиране на несамостоятелна, немислеща и нетворческа личност? Нима това не е начин за създаване на една непоклатима схема за контрол над обществото поради това, че младите хора с неразвит творчески потенциал просто ще бъдат некритични и ще поддържат чрез пасивността си съществуващото статукво?! А известно е, че дълбоките обществени промени и усъвършенствания се правят именно от младите хора и като маса, и като водители.

Но тук не бива да се забравя и момента, че системата „студенти – преподаватели” е като скачени съдове. Няма ли да се получи и друго? А именно снижаването на образователното равнище на студентите да допринесе за снижаване на равнището на преподавателите, на университетската общност като цяло? Снижаване в посока на създаване на също така нетворчески университетски преподаватели, неспособни на сериозни научни занимания и участие в решаване на обществени проблеми от един или друг вид.    

Третият ключов момент, трети по ред, но съвсем не трети по значение, е свързан с „вмъкването” на „пазарния принцип” по отношение на желаещите да се учат. Казано по друг начин, който има пари той ще учи. Да несъмнено подобно предложение пак е свързано с редица уговорки като тези, че ще има кредити, така че който иска да учи и е достатъчно умен, и способен да го прави ще вземе кредит. Друга важна уговорка, чиято цел е да се получи съгласието на университетските общности е, че засилването на елемента „заплащане” във висшето образование ще спомогне за подобрението на хала на университетите и висшите училища.  Но въвеждането на подобна практика в нашето бедно общество означава, че социалната несправедливост ще скочи още на една степен нагоре. Като краен резултат от цялата тази неолиберална реформа се постига формиране на едно ново състояние на образователното пространство на България, включително в областта на висшето такова. Осъществява се смяна на социалния статус на образованието, а най.вече на висшето образование и неговите носители – университетите и висшите училища. Фактически главната цел на неолибералната реформа е ролята на университета като важен обществен институт, носител на творчески импулси, нови и несъмнено революционни идеи за усъвършенстване на общественото съзнание и практика, да се замени с друга роля. А именно ролята на учреждение, ориентирано само и единствено към  удовлетворяване на „пазарните” текущо фокусирани искания и щения на новата предприемаческа класа, т.е. новите капиталисти в България. По отношение на последните, обаче, явяващи се в своето мнозинство едно второ издание на Бай Ганьо, ще се осмелим да изкажем няколко съмнения. Съмнения в това доколко тяхните интереси, изразени чрез поставяните от тях  изисквания са адекватни на потребностите на обществото като цяло.Първо е съмнението в тяхната грижа към обществените интереси и нужди. Досегашният опит показва, че тях ги интересува единствено собствения им джоб. Даже, когато става дума за неща свързани с екологичните параметри на съществуване на българското общество. От друга страна е съмнението в способността им да разбират, а най-вече в желанието и волята им да подкрепят начинанието българското общество да се развива на базата на една иновационна парадигма. Парадигма, на която университетската и академична общности, без всякакво съмнение, са ключовите носители.

 

Алтернативата на неолиберализма във висшето образование

 

Досегашната система, методи и процес на образование не могат да се оставят такива каквито са днес. Безспорна е нуждата от реформа на образованието. Тук е нужно едно работещо решение, което обаче означава не просто то да се противопоставя на неолибералната реформа. Трябва да се представи позитивно решение на проблемите. Една алтернатива несъмнено следва да има своето стратегическо виждане и цел, да изхожда от максимално оптималните условия и тенденции на общественото развитие.

Първо, необходимо е да видим какво се налага като водеща социално-технологическа и икономическа тенденция, обещаваща устойчива динамика на глобалното общество в различните му локални, национално-държавни, регионални и прочее разновидности. В случая ясно се очертава тенденцията, която се формулира с термина „общество на знанието” и „икономика на знанието”. Накратко може да формулираме последните като такава система на възпроизводство на социален, както и материален живот на обществото, при което иновацията се превръща в ключов фактор на това възпроизводство. Тук трябва да се избяга от онова тясно виждане на „обществото” и „икономиката на знанието”, които ги свеждат само до няколко тясни наукооемки и капиталоемки, „елитарни” области. Защото иновацията представлява намирането на ново, по-удачно решение на даден проблем, независимо от равнището на технологическа сложност. При това става дума за всички области на обществено развитие и дейност. Но основаното на такова разбиране общество на знанието е възможно само тогава, когато огромната част от човешките ресурси се превърнат в човешки фактор, т.е. в активно използваща творческия си потенциал сила, работеща в климат на партньорство и солидаризъм.Всичко това говори, че едно общество на знанието предполага като условия за неговото възникване развитието на истинска демокрация на участието, основана на принципите на социалния хуманизъм, социалната справедливост и дух на солидаризъм.   

Важен фактор за създаването на икономика и общество на знанието е формирането на Homo creativus, т.е. на Творческия човек. Защото иновациите могат да бъдат плод не просто на мислещи, но на творчески същества, на Човека-творец. Естествено възниква въпросът за това как да бъде създаден  Homo creativus(Творческия човек)? Безспорно основната задача за неговото създаване ляга на системата и процеса на образование.

Това означава, че самата система на образование следва да е настроена към формирането на творчески личности. Пътят за това е несъмнено през реформа, но реформа, която да си поставя няколко основни цели:

·        Дълбока демократизация на системата на образованието – тази демократизация следва да се осъществи чрез системата на „демокрацията на участието”. Тя е нужно да се превърне в алтернатива на т.нар. „представителен тип” демокрация, която ни се предлага днес като единствена форма на демократичен процес. При това както се вижда от представената ни неолиберална реформа, последната е готова да изхвърли от образователното пространство даже и тази съвсем орязана форма на демокрация. Нужно е създаване чрез „демокрацията на участието” на система за обществен контрол върху системата на образованието. Този контрол включва и  взаимопроникване, т.е. въвеждане на университетски и академични представители в различни управителни съвети, бордове на директори, настоятелства и т.н. като начин за засилване на интелектуализацията на обществото и икономиката, а оттук и повишаване на ефективността, ефикасността и конкурентните им  предимства;

·        Формиране на система за образование, предполагаща равенство на шансовете, т.е. образование за всички можещи, способни и талантливи, а не само за онези, които имат паричните възможности за това. В тази област трябва в максимална степен да се въведе „солидаристкия подход”, притежаващ свойствата на стратегическа, на дългосрочна ориентация и перспектива. За тази цел следва да се търсят действително различни форми на кредитиране, а също така държавна подкрепа и обществено, и частно субсидиране на отлични студенти, а защо не и на преподаватели и курсовете, които те предлагат.В тази област не бива да се изключва също състезателното конкурсно начало и проектния подход, но именно през призмата на стратегическата перспектива. Да се остави ситуацията да се развива единствено в рамките на „пазарното пространство”, ръководено от краткосрочни импулси на печалба тук и сега, означава не просто нещата да се оставят в днешното им състояние. Тъй като знаем, че в България за съжаление не съществува значително пазарно търсене на иновационни знания в най-значителни области на социална и стопанска дейности. А предвид изключителната динамика на света около нас това е чревато с опасността от по-нататъшно изоставане и деградация;

·        Създаване на образователно пространство, основано на творческа парадигма, а не на сегашната редукционистка схема, ограничаваща творческото и самостоятелно развитие на младите хора.Подобна творческа парадигма означава формиране на изисквания и условия за включване на университетската общност – преподаватели и студенти чрез конкретни проекти в решаването на редица обществени проблеми, както и в осъществяване на задачите на обществената и икономическата динамика.Означава също така намиране на подходящи форми на присъствие, участие и активно включване на академичната общност – БАН, ЦАН и други в образователния процес в България.Не бива да се забравя, че в днешната, по думите на поета „ошмулена България”, един от последните и ресурси, и фактори на развитие, това е именно университетската и академична общности, без които не е възможно да се мисли за някаква възходяща социална и стопанска динамика.

 

В заключение ще кажем, че ако реформата на образованието в нашата страна не си

постави горепосочените или близки до тях цели, ако се продължи реформирането в рамките на неолибералните коловози, не е изключено утре със системата на образованието у нас да се случи това, което вече стана в различни други области на нашия живот. Т.е. да се осъществи една разруха, като по този начин се унищожат шансовете на страната ни за оцеляване в ХХІ век.