Начало Раздели Младежта и образованието За едно субверсивно знание

За едно субверсивно знание

ПечатЕ-поща

Публикуваме този авторски материал с идеята да се предизвика дискусия сред колегите на форума ни.

iztichane na mozuci
Кой да обучава бъдещите поколения?
 
Това е фундаменталният политически въпрос за всяко едно общество. Отговорът на този въпрос е източникът на всяко едно властово отношение още от Древна Гърция. Сократ е убит, защото учи хората да вярват само в собствения си разум и да поставят авторитетите под въпрос. Осъден е на смърт за развращаване на младежта и незачитане на държавните божества. Много от либералните философи от Просвещението са се вдъхновявали именно от фигурата на Сократ (всъщност, благодарение на арабите, които са запазили „европейската” традиция на Елада, докато християните са горяли книги) в разработването на идеите, стоящи зад модерния университет, който в момента изчезва в цял свят.
Макар и самите просвещенчески философи да не са били много сигурни до колко общодостъпна искат да е тази идея. Поначало достъпът до тези институции е силно ограничен, но лека полека университетът се демократизира чрез натиск отдолу, от страна на безпросветните маси, които са искали също да бъдат включени в сферата на разума.
 
Модерният университет намира своя първи израз в идеала на Хумболт, който директно създава и вдъхновява практически всички университети до края на 20-ти век. Хумболтовият идеал се базира върху две основни линии, които изграждат университетската автономия. От една страна, това е свободата на учените да избират върху какво да работят и чрез какъв материал да преподават. А от друга, свободата на студентите сами да определят какви курсове да записват и като цяло да имат власт над образованието си. Другата линия е тенденцията за обединение между преподавателска и научно-изследователска работа. От това следва, че преподаването е обвързано с научната работа на самите преподаватели, тоест материалът е академичен, а не „прагматизиран”. Идеята е да се предава общо, а не свръх конкретно знание, защото така университетът ще спомогне на студента по-скоро да знае как да задава въпроси, а няма просто да му даде готови отговори. Идеята е университетът не просто да произведе послушни работници, а да спомогне за изграждането на мислещи индивиди, способни сами да взимат решения, без да се доверяват сляпо на авторитети.
Точно в този университет може да се създават сократическите, „питащи” граждани, които не признават никаква друга власт освен тази на Разума, хуманизма, свободата и равенството. Граждани, притежаващи това, което сега наричаме критично мислене. Тоест не хора, които знаят определен набор от факти, нито хора, които имат определени конкретни умения, а обратното. Индивиди, които имат едно общо умение, от което следва всичко друго – умението да поставят всичко под въпрос, постоянно да проблематизират заобикалящата ги реалност, а не безмозъчно да следват някакви елити, авторитети или пък безсъдържателни религиозни и/или патриотични лозунги. Мислещи, а не знаещи. (Неслучайно най-първата специалност на СУ е била философията.)
 
Всичко това звучи много хубаво, но има един проблем. Хумболтовият университет (създаден в началото на 19-ти век) е създаден за производството на елити, на просветени лидери, които да упражняват своята власт над „тълпата”. Но с настъпването на индустриалната революция се появява нуждата масите да притежават наръч от стандартизирани, унифицирани знания и серия практически умения, позволяващи на безпросветните маси да се справят с новия си начин на живот (урбанизацията) и в крайна сметка новата си работа на поточните линии във фабриките на буржоазията. Това създава и нуждата за изграждането на стандартизираната учебна система в края на 19-ти век. С голямо нежелание елитите допускат масите до образователните институции, макар и много бавно. Все още има много страни в периферните райони на Западна Европа (Италия, Испания), в които по-старото поколение жени не са завършили средно училище. С усложняването на производството (например нуждата от инженери, техници и т. н.) масите постепенно са допускани все по-нависоко в йерархията на образованието, не само в училището, но и в самия университет. Естествено не трябва да се смята, че елитите са допуснали масите на добра воля в Университета. Самите хора са си извоювали това си право чрез брутална класова борба. Само един пример: Манифестът на комунистическата партия завършва със серия от искания, които тогава Маркс е смятал за абсолютно радикални. Едно от тези искания е универсалното средно образование. Искане, което тогава е звучало абсолютно утопично и антикапиталистическо и са трябвали повече от 100 години, за да се запише в Хартата за правата на човека на ООН. (Естествено това, че е формално признато от всички държави не значи, че все още е факт. Все още огромен брой деца не могат да ходят на училище. А сегашната неолиберална приватизация на образователната система вече успява да разгради постигнатото). В крайна сметка общите интереси са намерени в разширяването на достъпа до образование на работническата класа.
Така се стига до осъвместяване на две различни функции на образованието в една и съща система. От една страна това е производството на мислещи елити, способни да заемат ръководните позиции в обществото. От друга – на прагматични кадри за икономиката и бюрократи. Разбира се, понякога нещата се размиват: доста често хуманитаристи стават успешни кадри в неправителствени организации, а всяка смислена и безсмислена джаджа, която се произвежда, е базирана на някакви принципи и открития, направени във фундаменталната наука от физици, химици и т.н.
 
Въпреки това размиване обаче, все още се създава едно напрежение и конфликт между фундаменталното знание и прагматизацията на знанието „тук и сега” за моментни пазарни нужди. В последно време краткосрочните интереси на бизнеса имат превес и успяват да прагматизират знанието. Бизнесът се е помислил за безсмъртен и прецаква фундаменталното знание в името на краткосрочни пазарни нужди. Но като зачеркват фундаменталното и критичното знание прецакват основата, върху която прагматичното знание стои. Както казах по-горе, някакви нови телефони и джаджи се произвеждат на базата на фундаментална наука, която е изцяло анти-прагматична (за това от НПО-тата я мразят). А ако не знаете – доста хора, завършили висша математика, отиват да работят на Уолстрийт и другите големи борси. Какво ще прави Уолстрийт, когато под натиск на десните про-Уолстрийт партии фундаменталната наука бъде унищожена? Какво ще правят НПО-тата като Отворено Общество, които създадоха една крайно осакатена рейтингова система, наказваща университета, когато изчезнат хуманитарните специалности, които НПО кадрите в огромното си мнозинство завършват?
 
Неолиберализмът не е просто икономическа теория, която се изразява в строга бюджетна дисциплина, либерализация на глобалната търговия и финансова (или друга) дерегулация. Неолиберализмът не е „по-малко държава”, както неговите жреци не спират гневно да вряскат. Неолиберализмът се свежда до колонизирането на всички социални сфери от пазарните отношения, създаването на пазари във всяка една част на обществото, ре-структуриране на всички властови отношения спрямо пазара. Като всяка една колониализация и тази се извършва с насилие, защото е против волята на хората. (Оттам и кризата на демократичността в неолиберализма: за да налагат античовешките си реформи, неолибералите го правят с насилие и пречупване на съпротивата отдолу, защото никой не е достатъчно луд да се съгласи с предложението да бъдат затворени всички болници, например, и хората се съпротивляват.) Следователно и на ОСНОВНОТО властово отношение – Кой да обучава. И това колонизиране става чрез насилие, повече полиция, подслушване, шпиониране…
 
За да прокарат антиуниверситетските си Болонски реформи, неолибералите измислиха идеологията на „икономика на знанието” – опаковат един вид унищожаването на Хумболтовия университет в лъскава лъжа за повече прогрес и развитие. Тази т.нар. „икономика на знанието” е точно на прагматичното знание, а не на фундаменталното знание. Тя е на пазарното, краткосрочно, безпаметното знание за производството на идеологически подковани работници, винаги готови да сменят квалификацията си при сътресенята на капризната съвременна финансиализирана икономика (това стои в центъра на идеологията „учене през целия живот,” чрез която ни се внушава, че е нормално постоянно да има кризи и несигурност и трябва сами да се оправяме, когато загубим работата си.)
 
Друг аспект на Болонският процес е създаването на общ евро пазар за знанието. Това води до стандартизация на знанието, дипломите, курсовете – искат всяко едно място да е същото като другите (вече е започнало: във всеки университет вече има едни и същи бизнес специалности МБА и т.н.). Но когато реформата прави всяко едно място като останалите това обезмисля самата идея за движение на различни места. Ако перифразирам Ги Дебор, пазарът за образование, обръщението на студенти, превърнати в клиенти и дипломи в стоки, е страничен продукт на свеждането на движението на хората до пазарното обръщение на стоки. Това движение е обезмислено, защото е придвижване с единствената цел за достигане до това, което вече е банализирано. Икономическата организация на посещението на различни места само по себе си е гарацията за тяхната еквивалентност. Тоест, тук наблюдаваме второ противоречие в неолибералната икономика на знанието: първата, както казах, прецаква пазарното знание, унищожавайки фундаменталната основа, на която практичното знание стои. А второто противоречие се изразява в прецакването на най-висшата ценност на ЕС като такова: свободно движение на хора, капитали и стоки, чрез банализирането и уеднаквяването на университетското пространство. Един вид, за какво ми е да ходя на Еразмус в друга страна от ЕС, когато програмата ще е идентична на моята? Цели бюрокрации в ЕС, които се занимават с обмяна на студенти и кадри, ще останат без работа :)
 
Друг аспект на Болоня е покачването на таксите, заради намаленото държавно финансиране на университетите, срещу което студентите протестират. Много студенти дори издигат радикални искания за връщане на безплатното образование от преди реформите (Безплатно в смисъл на държавна издръжка от данъците, които плащаме). Според мен това са справедливи искания, но не са достатъчни. Ако пак имаме безплатно „знание” от икономиката на знанието на Евросъюза, то това е абсолютно излишно и обречено. В някакъв смисъл то има такова безплатно образование. Наскоро четох как фирма за климатици отваря „академия”, която ще е напълно безплатна, а ето тук малко инфо за още безплатно образование за „лидери” от ЕС: other benefits: It is fully co –  funded by the EU and the Maltese Government. Neither you nor your employer will pay for the programme or for the overseas travel and accommodation.
 
По-важният проблем е унищожаването на фундаменталните научни полета и никой не ти дава гаранция, че ако образованието стане безплатно този процес ще бъде спрян и обърнат. Така както никой от неолибералите не може да ме убеди, че като се вдигнат таксите, това автоматично ще вдигне и качеството. (По-скоро ще го свали, защото затъването в дългове, бачкането докато учиш и т.н. не са гаранция за спокоен живот, посветен на ученето, а на стрес). Тоест, ако имаме безплатно образование, без да е спрян процесът на унищожаване на Хумболтовия университет, това просто ще означава хвърляне на обществени пари в една самоунищожителна образователна система, която ще нагуши (краткосрочно) пазарно-ориентираните университети. И няма да е решение на кризата в образованието, а част от проблема.
В заключение искам да повторя, че неолиберализмът подкопава самите основи на капитализма и на фундаменталното, критично знание, способно да произвежда елити. Опитвайки се да подчини всичко на пазара, неолиберализмът подкопава самата възможност за възпроизводството на капитализма (което е ОК за мен, но ако си служител в про-пазарно НПО, занимаващо се с университетската реформа като Отворено общество, трябва да се замислиш...)
 
На останалите ще ни се налага да търсим нови автономни пространства за критична публичност, когато неолибералите се разправят съвсем с фундаменталната наука и университетите. Или пък да не им ги оставяме, а да ги превземем някак, въпреки че съотношението на силите не е в наша полза.
 
Засега не мога да кажа какво да се направи; само посочвам проблема (от там се тръгва). Все пак Бай Далай е интелектуалец, а не policy-maker. Препоръчвам и тази статия  за Болонския процес. За да можем да направим нещо, трябва много добре да знаем какво ни се случва, какви са корените на проблема. Трябва да се образоваме, за да можем да реагираме адекватно. (А самият факт, че тези неща си ги говорим по някакви мижави блогове и форуми, а няма истински обществен дебат за реформите, показва в каква степен критичната ни публичност е унищожена и почти всички канали за „сократизиране” на гражданите са изчезнали.)