Начало Раздели (съ)МНЕНИЯ „Бъди прав или човек, който се изправя”- Марк Аврелий

„Бъди прав или човек, който се изправя”- Марк Аврелий

ПечатЕ-поща
budi prav chovek ili chovek koito se izpravqДа бъдеш прав или да имаш сили и смелост да се изправиш? Кое ли е по-ценно? Възможно ли е, всъщност, човек да се задържи прав завинаги? Без да падне поне веднъж? Все въпроси, заслужаващи определено време и внимание...
  Човек може да бъде прав по няколко начина – изразявайки обосновани целенасочени мисли и разсъждения и надделявайки в някакъв спор или неподдавайки се на изненадващите удари на коварната съдба. Ако не умее да приема фактите, да пада, а след това да събере енергия да се изправи и да започне отначало, обаче, железният му, непоклатим характер ще изгуби смисъла си. Би било доста жалко...
  Пълното и точно разтълкуване на думите на Марк Аврелий в нашата родина не е лека задача. Като начало, нека се огледаме и за пореден път се убедим, че българинът по природа е „всезнаещ”, „всевиждащ”, „всеможещ” и „всеразбиращ” (няма по-добър футболен теоретик от бай Ицо, комшията от долния етаж, да ви споделя). За интелектуален спор с тях е лудост  дори  да се помисли. Изобщо средностатистическият ни съвременен сънародник е богоподобен... да не кажа направо и бог. След като сам се определя като такъв и си се кланя, аз лично, стигам до един любопитен извод. Изживявайки се като „идеален пример за подражание”, той би трябвало да притежава характеристики като несломимост, непоклатимост, невероятна съобразителност и какво ли още не. Дотук добре. Но нещо ме притеснява в цялата тази картинка. Не мога да разбера, защо все не успявам да открия тези качества у „железните човеци”, които ме заобикалят. И колкото повече се замислям, толкова повече се плаша. Бавно  осъзнавам, че тези хора са „железни” не в смисъла на издръжливи и непоколебими. Те просто са затворени за останалите в една крехка желязна студена обвивка. Скрили са се вътре и се заблуждават, че свирепият и ненаситен живот ще ги подмине ей така. Въобразяват си, че имат илюзорната сигурност и си говорят небавалици. А съдбата не прощава – и стигне ли се до сблъсъка с този факт, въпросните „богове” бързичко се свиват, и в бесния си животински страх, се хвърлят едни срещу други, следвайки законите на джунглата. Това, за мен, са днешните „винаги прави”, „винаги готови” хора. Роби на собственото си безсмислено, безцелно „живуркане”. Всички познаваме такива „нахъсани” псевдо-активисти.
  Естествено, всяко правило си има и изключения. Но за мое голямо съжаление (че и огорчение в случая) са адски малко на фона на останалите. На помощ в такива моменти винаги идва литературата. Наистина е хубаво да усетиш присъствието на истински човек (подчертавам истински), макар и да не е част от, така наречения, „реален живот”, а просто един литературен образ. Но като не познаваме достатъчно живи хора, готови да отстояват правата си и правата на близките си, да се борят, да се развиват без да съсипват околните, героите от книгите са единственият ни избор. Защото  те не са „лош човешки мат’рял”.  Та нали са създадени с цел да ни опътят в живота? Да, ама като няма кой да чете... и как ще има, то четенето явно е „НЕРЕНТАБИЛНО” ако трябва да цитирам изказване на един „много голям” наш финансист относно образованието. Така е, щом нещо не прави пари, е ненужно на съвременното ни общество. Да, господин министър! Да... ама НЕ!!!
   Търся си аз онези хора, които въпреки несправедливостите, трудностите, мизерията, продължават с всички сили да се борят, да мечтаят. И това ни отнеха! И мечтите! Но за къде сме без тях, хора? Обезличихме се до непонятност. Къде са днес пролетариите на Смирненски, които въпреки оковите, гладът и дебнещата отвсякъде смърт, продължават да живеят именно чрез мечтите си? Това са истинските хора - смачкани, притиснати, но достатъчно силни, за да се изправят. За разлика от вечно правите, от „златния бог”. Въпреки безкрайните усилия на този „властелин” да ги положи на олтара си, те няма да се поддадат. Надеждата дава сили на обезкриления прикован Прометей да продължава да живее... и то пълноценно. Нямало смисъл от празни мечти, ми беше казал някой. Били утопии. Така ли? Я помислете пак...


А ще дойде таз огнена пролет
с ореол от рубин и звезди;
тя ще дойде сред черни беди –
милиони за нея се молят!
И ще гръмне навред по земята:
"Пролетарии от всички страни,
пролетта и за нас прозвъни
огнекрилия зов на борбата!”

  Крайно време е да разберем, че сами чертаем маршрута си по картата на живота. Сами си избираме дали ще се скатаваме до края в миша дупка или, като малкия човек на Христо Смирненски, ще се борим. Сами решаваме дали просто ще се самоизтъкваме непрестанно, тласкани от собствения ни комплекс за ПЪЛНОценност, или ще мечтаем. Ще говорим. Ще побеждаваме. И най-важното от всичко – какво ще правим ако се спънем? Ще чакаме Неволята да ни подаде ръка или ще стиснем зъби и ще започнем отначало. Изправяйки се. Показвайки на живота, че сме готови да постигнем това, за което мечтаем!
  Аз, твой брат