Начало Раздели (съ)МНЕНИЯ За богообразните и тяхната сигурност

За богообразните и тяхната сигурност

ПечатЕ-поща

(съ)мнението на един простосмъртен

 

„ Казват: бог е създал човека по свой образ. Тези думи не могат да означават нищо друго освен това, че човекът по свой образ е създал бога.”


- Георг Кристоф Лихтенберг

clet-no-entry-logo
   Казват, че всяко общество и време си имат своите богове, богчета или най-общо - богообразни. Казват също, че тези богообразни обичат да прекарват работното си време, играейки си с човешкия живот. Казват, че винаги са били доста изобретателни във въпросната игра.


   И наистина, примери за подобни практики има колкото си искате. Обикновено, първо си набелязвали някой прост човечец и му давали всичко, което до въпросния момент му е липсвало, а след това се настанявали удобно, наслаждавайки се на краткият му възход по пътя към неизбежното падение. Или пък го наказвали с глад, суша, потоп, урагани или други изненади от божествения арсенал (или поне не се случвало някой да се усъмни в божествената му същност). Истината е, че те далеч не търсели само забавление. Доста по-важно било да научат хората на сервилност. Страхът, подтикващ към постоянни молитви, се оказал най-ефикасният начин за подържане на жизненоважната вяра във „висшите” сили. Евентуалната й липса, при всички положения би се отразила смъртоносно на богообразните. С патологичното разрастване на човешките страхове и необходимостта от божията помощ, се разширявал и размахът на своеволията безсмъртните. Липсата на сериозни предизвикателства ги карала да действат все по- дръзко. Непосилни, непрекъснато увеличаващи се данъци и такси, безкрайни кражби, необоснована и непредизвикана жестокост, подстрекаване към братоубийствени сблъсъци и немислими масови убийства, превръщането на обществените права в частни привилегии. Това били само част от сценариите, които си създавали през вековете.


   Няма никакво съмнение, че високото им положение и естествената човешка склонност към подчинение им създали доста комфортен и лъскав живот. Радвали се на страхопочитание, легенди, дарове, жертвоприношения и тук-там някой друг частен бизнес. Но въпреки това, така и не успели да се отърсят от едно твърде странно усещане. Не спирал да ги човърка въпросът как може нещо толкова дребно и невъзможно като идея да ги тормози толкова много. Досущ като трънче, полагащо всевъзможни усилия да си остане забито в онова деликатно място между палеца и вторият пръст на крака. Поне докато не стане сигурно, че е нанесло всички възможни поражения. Доста дразнещо. Въпросното упорито трънче било първичният ужас на всяко богообразно. Ужасът, че един ден хората ще осъзнаят, колко лесно е да отворят уста и да изрекат онази фатална сричка. Сричката „НЕ”, подкрепена с подходящия тон. Да, разбира се, че такава възможност няма, та това е абсурдно. Но, ако все пак вземе да се случи? Не, не...


   И така, нашите мили богообразни си крачели нервно наляво-надясно, потънали в притеснения. Прекарали доста голяма част от съществуването си, за да насадят в главите на поданиците си всевъзможни забрани и наказания, но какво от това? В момента, в който на някой психопат му хрумне, че има права, че може да се бори за тях, че онези, на които се кланя са точно толкова обикновени, колкото е самият той, че е негов дълг да сподели откритието си с други потенциални маниаци... магията ще изчезне. Моментът, в който хората престанат да стискат палци до посиняване, молейки се боговете да играят честно, би бил началото на края за всички „висши” същества, независимо дали се мандахерцат под формата на крале, министри, генерали, академични съветници или видни представители на някакви неясни административни структури. Техните, далечни за хората, обвити в тайнствените мъгли на заблудата, райски частни домове, книжарнички, казина или банки не биха издържали на трусовете. И те го знаеха. Винаги са го знаели, въпреки нежеланието да го признаят пред себе си и колегите си.


   За това, макар и с нарастващо отвращение, те започнаха да се замислят, все по-сериозно, за времената, в които техните палци биха могли да се окажат посинели от стискане. Гордостта им си оставаше безпределна, подхранвайки наглостта им. Ставаха все по-нападателни в изказванията си, изливаха лъжите си всеки ден като за последно. Прибягваха до все по-отчаяни методи, идеи, изказвания. Самоуспокояваха се с псевдооригинални опити да се въоръжат с реплики, които да използват срещу потенциалните си противници, с цел да ги изкарат неподготвени и незнаещи. Смееха се дебелашки, за да прикрият слабостта си. Но всички чуваха постепенно приближаващите се скандирания...

    
Скалоликия