Добра воля

ПечатЕ-поща
Около 7:00 часа. Площадът на Бистрица. Зелена поляна с прилежащи супермаркет, 2-3 кръчми с хубава наливна бира и детска площадка с люлки и парзалки. Дежурният бездомен пес, който всички в селото хранят, е тук – обикаля по групичките доброволци и пожарникари и се трие в прашните им крачоли. Котето, което всички в селото хранят, също е тук – лежи на тревата и мъдро наблюдава случващото се.

Станах в 5:00 с мисълта, че отивам в Бистрица на горящото бранище. Държах да избягам от напичащата рутина в града и да отида при пламъците и доброволците. На добра воля и на добър час. Хванах автобус 69 от Дървеница и ето ме сега – чеша с каучукова подметка ухото на бистришкия пес.

На поляната чакат около 150 доброволци – да бъдат разпределени в няколко групи и да поемат нагоре с кирки, лопати и ищах за гасене. Идеята е една група да бъде в горния край на пожара, една в долната и друга, да речем, да бъде мобилна. Записването става в кметството. Оставяш три имена и после, като слезеш, се отписваш, иначе ще те обявят за изчезнал.

Оказа се мит, че горе нямат нужда от доброволци и желаещите биват връщани.

Пред малкото здание на общината са спрени черни държавни коли. Край тях служители на НСО с черни костюми и очила си шепнат важни работи. Присъствието на най-важните мъже в дъжавата се усеща във въздуха, но те остават невидими някъде във вътрешността на сградата.

 Попадам е вдна от групите, където срещам познати муцуни. Разменяме погледи, в които се чете взаимно признание. Изслушваме кратък инструктаж за безопасността и целта на предстоящите ни действия. Чуваме, че тъкмо днес е време разделно, търнинг пойнта, след който или пожарът ще бъде овладян, или ще започне да гори млада гора и това, което е изгоряло за няколко дена, сега ще изгори за час.

Качваме се по камионите. В отворената каросерия на нашия сме седнали на гъсто, гледаме се, гледаме дима от планината и общо-взето мълчим, докато преминаваме като отряд войници през селото до мястото, където широкият път свършва и трябва да тръгнем пеша.

Дружно ръкопляскаме на Георги, който е дошъл от Пловдив, за да се включи в гасенето. Вечерта искаше да спи на селския площад, за да помага и през следващите дни, но баща му се обадил да се връща  с нощния влак, за да свършат неотложна работа по къщата.

Всякакви хора в камиона. Васко от Радомир, също дошъл специално заради пожара, ще спи при приятели в Студентски град; Митко, който идва направо от нощна смяна в работата си; Бен от Шотландия – освен че гаси, снима като фрийлансър за различни агенции; друго момче с фотоапарат от Унгария. Има доброволци, които са се освобободили от  работните си места, за да бъдат на Бистришкото бранище.

Изобщо галерия от типове и нрави български (и иностранни): дошли за първи или пореден ден, кореняк софиянци и дълбоки провинциалисти, ултраси на Левски и ЦСКА, добре заплатени и безработни, леви и десни, хипари и метъли, еколози и митингаджии, аутсайдери и търсачи на силни усещания. Всички знаят, че планината е обща и не пита кой си, а как можеш да й помогнеш.

Караме цял ден из дима и пламъците, без да питаме или да помним имена. С повечето хора другаде няма да се срещна и не е нужно. От значение е какво се случва тук и сега и това сближава, макар и за кратко, повече от една изпита бира или празен разговор.

А за Катя трябва да се каже отделно. Катя е на 24 години, едно от малкото момичета тук. Мръщи се, като искам да й помогна да се качи на камиона. Мръщи се, като посягам да й взема раницата по пътя нагоре. Носи наравно с другите шлангове (маркучи), сечива и провизии. Не знае  умора и при дългите преходи между разпръснатите възобновяващи се огнища се откъсва с метри напред, обръща се и ни пита дали сме добре. Понася с усмивка добронамерените закачки на пожарникарите.

Горе имаше знаменателен момент, в който същата Катя се оказа на най-предна линия пред току-що разгорял се участък. Без да се поколебае, поиска пръскалото от професионалистите, напредна няколко метра и започна невъзмутимо и точно да полива там, където е необходимо. Останалите я наблюдавахме и ако в тоя миг  имаше бутон “Лайк”, без съмнение всички щяхме да го натиснем.

В Бистришко бранище обаче бутон “Лайк” няма.

Каква всъщност беше бойната задача на нашата група. Беше ни отредено да прокараме фронт между долния край на пожара и негорялата гора над с. Бистрица. Да гасим каквото още гори и да внимаваме да не се разгори и надолу. С две думи, да пазим огънят да не излезе от вече локализираното огнище. Предполагам, сходна е била мисията и на доброволците в горната част.

Като за начало изнесохме на  ръце от началото на пътеката в Бистрица до помпата в реката в долната част на пожара няколко резервоара, от които трябваше да се точи вода за маркучите. Резервоарите бяха доста тежки и ни струваха немалко, но все пак начални, бодри и изпълнени с ентусиазъм, усилия. Впоследствие тези резервоари така и не влязоха в употреба.

Основната  работа беше да носим и свързваме шлангове, близо 50 (петдесет), по около 20 метра всеки – повече от километър просека на труднодостъпно място, което никога не е било осигурявано с вода от изкуствен източник. Често налягането намалява драстично или пък водната линия се прекъсва на места, заради пробив в свързването на шланговете или направо спукване на някой от тях. Друг път линията ще се закачи и превие я в някой храст, я в камък. Мястото е проблемно за придвижване, още повече за противопоставяне на огнената стихия. Редуват се изкачвания и слизания, каменна река и буйна растителност .

Все пак с общ труд по свързването на шланговете водата стига до рисковите пространства, където във всеки един момент може да се появи пламък, който става по-голям и застрашителен. Тогава въпросното място се полива обилно. Като мнозина от доброволците и аз получих възможност да “рося” със струйника. Вярно, ставаш вир вода, докато уцелиш посоката, заболява те ръката от държане, но усещането те вдига малко над земята – че участваш в мисията, че се справяш, че има смисъл.

Допълнително затруднение за нас и улеснение за пожара е почвата – т. нар. торф, който уж изглежда наред, а на метри в него тлеят въглени и корени на дървета. Разравяме торфа с кирки и лопати, обръщаме горещите камъни, за да стигне водата дълбоко в земята.

И друго. С няколко човека борихме димящи участъци насред вече изгорялата гора, като ги поливахме с малки шишенца с дупки на капачките. С тънки струйки като от воден пистолет. Не знам доколко този метод беше рационален. По-късно разбрахме за групата на “Кофите” от друга част на пожара, които направили човешка верига и гасили по сходен начин, като си подавали един на друг кофи и тенджери.

На Витоша бутон “Лайк” няма.

Насред полесражението условната йерархия и разделение между професионално ангажирани огнеборци и доброволци някак неизказано отпада. Фронтът, който гаси в пепел и дим, току-до пламъците, е на принципа: ред пожарникари с униформи, ред любители с кърпи на лицата. Случва се някой от нас, освен да полива с маркуча (който е само един), да хваща и резачката, за да отстрани изпречило се дърво.

Работата и поведението на пожарникарите на терен напълно подкрепят тезата, че същите искат възможно най-скоро и безопасно да се приключи с пожара, без никакво протакане. Интересното  е, че най-много работят началниците. Вездесъщите инспектор Антоан Георгиев, или Бате Тони, приличащ на Фестър от Семейство Адамс, който не спря да се бъзика с Катя и останалите, и офицер Киро Киров – едрият мургав мъж, който се шегуваше, че си е оцапал най-новата униформа, дадена му преди 5 години. Тези мъже не само даваха заповеди, но сами обхождаха поверената им зона, хващаха маркуча и бачкаха здраво по “найсет” часа в денонощието.

Подопечните им не че се скатават, най-малкото и те стоят в планината дълго време, но се случва да се поотеглят по-продължително на сянка, да поседнат за цигара и да питат за храна, докато ние доброволците се гърбим общо-взето с тяхната работа.

Тук са не само пожарникари. От цяла България са командировани също полицаи и горски работници – от Панагюрище, Пазарджик, Самоков и други градове. Здрави мъже с опечени лица и сурово отношение към стихията –  бедствието не е първо за тях, просто се е случило  и те го борят, както могат, това е тяхната безстрастна работа.

А за нас келешите си е адреналин. Авантюра и екстремно преживяване. Има защо да е така: движиш се из опушени декори, в дъното на кадъра зрее огън, който настъпва срещу теб. Задушаваш се от пушека, който се стеле наоколо отровен. Над главата ти неизменно бучат хеликоптери, които изсипват вода. Поглеждаш нагоре, но не заради тях, а за да се увериш, че горящите дървета, които пукат, няма да полетят със страшна сила надолу и да те затиснат до моментална смърт. Малко като на война. Очакваш врагът да се покаже, но той остава невидим като министрите в къщата на общината.

От друга страна всичко е наред. След някой и друг час краката ти сами знаят къде да стъпят, така че да не си изкълчиш крака. Разтопените подметки на обувките вече не ти правят впечатление. Съблякал си се до кръста, ако не си Катя. Ходиш несломим в жегата и пот капе от върха на носа ти. На ум се обясняваш в любов на Водата – че тече по шланговете, че неутрализира  другата стихия, че спасително охлажда изпръхналите и жадни усти, че в бистрите вирове на реката е благодатна да потопиш цялата си глава.

Горе след цял ден труд торбата със сандвичи се посреща с гласен възторг , а Онзи-Който-Я-Носи събира усмивки и похвали от всички. Раздават се кофички кисело мляко, което се оказва най-хубавото и питателно във вселената.

Заговаря се за протестите на Орлов мост, които текат безспирно, а нов ще се проведе тия дни. Някой сполучливо отбелязва, че истинският протест е тук, и прави собствена сметка, че ако половината, които всеки ден сядаха на платното, или четвърт от голямата група във Фейсбук,  бяха дошли да гасят, пожарът вече щеше да е в минало време и не на това място.

Около 20:00 става време да си ходим. Пускаме се в свински тръс обратно по пътеката и ето ни отново в камиона. Пожарникари, полицаи и доброволци сме преплели крака отзад в каросерията и мълчим уморени. Спускаме се по една от улиците на с. Бистрица между богаташките къщи с просторни дворове на местните. Видим ли хора по шосето, оживяваме се, въртим се на една страна да срещнем очите им, някои от нас махат с черна ръка, всички негласно търсим човешко признание за прекараните часове и дни горе в борба срещу огъня. Отсреща виждаме картини, които нямат много общо с преживяванията ни: на удобните веранди са разположени отрупани маси и семействата вечерят обилно, домакините носят големи стъклени салатиери с печени чушки и пресен лук, наредени са всякакви блюда и плодове, чуват се шегите на младите, момичетата флиртуват, някъде се чува детско гласче…

Голямата част от бистричани не броят пожара за жив, нищо че почти беше слязъл до палатите им.

Румен обаче прави изключение (вероятно и още местни, които са били в други части на пожара). Вегетарианецът Румен с неизменната си оранжева фланелка и син гащеризон. Хубав мъж с дълги полубели коси, вързани на опашка. Забележителен човек. Дълго време си мислех, че е един от щатните пожарникари, защото маркучът беше все в него. Нямаше умора да гаси. Сетне се оказа, че е от селото, а по думите му планината била нещо като двор или градина за него и нямало как да не бъде сред пламъците и пушека от сутрин до вечер. Първи идвал и последен си тръгвал.

Отиваме в кметството да се отпишем. Там в двора, на сянка под два чадъра, е Щабът. По столовете около дългата маса са седнали тежки и разляти мъже с отговорни постове и униформи. Пушат уморено, въздишат и гледат разпънатите карти пред тях. Там е и Данчето Фандъкова – в бяла премяна, прекрасна и тиха. Питаме как са нещата след днешния ден, а един от началниците ни пита кои сме и защо се интересуваме. Казваме му, че допреди малко сме си късали задниците по урвите горе, а той ни успокоява, че “положението генерално е добре” и бърза да ни благодари.

Като мнозина и аз нямам доказателства, но имам съмнения за умишлен палеж. Докато слизахме по пътеката към Бистрица, си визуализирах подходящо наказание за подпалвача и поръчителите му, в случай че бъдат изобличени и изобщо такава хипотеза се потвърди. Виждам ги вързани посред огнището, прилага им се прочутото китайско водно наказание – върху обръснатите им глави капе продължително време вода от пожарникарските струйници – а през фунии в устите им се сипва пепел, торф и стрити камъни.

Вече се стъмва, а всеки от нашата групичка доброволци държи, вместо шланг или кофа, студена бира. Седнали сме в кръг на полянката край селския площад. Наблизо бистришките куче и котка се закачат и играят. Пламъци оттук не се виждат, а планината дими много по-малко.


Снимки: Слав Манов